Гледам облаците, бързият залез и много кратката нощ - винаги последвани от невероятен изгрев докато прелитам океана на път за дома... И всичко в този момент е хубаво. От главоболието и схванатите мускули (заради монотонният шум и дългото седене на седалката в самолета) няма никаква следа или поне същите не са фактор влияещ на настроението ми... аз се прибирам! У дома.... искам да видя всичките си приятели наведнъж, искам да прегърна всеки който обичам и да бъда с тези хора цял живот... – ей такива простички усещания и желания, които в такъв момент са смисъла на всичко което си правил... Дори и да вали, или да бъде студено, дори и да напича и да ти е трудно да дишаш от задух – няма никакво значение защото всичко изглежда адски свежо. Свежо, като целувката за която всеки тайно си е мечтал да получи от някой, към когото чувствата са му малко „по-специални”, а „усещането” е свързано почти винаги приятното вълнение и тръпка от неизвестното ...Същото като обяснението в любов – но завръщането винаги е факт в което е и разликата при сравнение... Обичам тези моменти, защото в тях дори и да има адски много планове, дори и неизвестните да са още повече и да имам един куп задължения – този момент е достатъчно силен за да си позволя да „оставя” всичко на страна и да се наслаждавам... вече прелитам над планините - Шварцвалд, после Алпите и Карпатите (зависи от къде тръгвам след последният трансфер, но това си е алгоритъма по правило) - техните хълмове, ръбати зъбери и остри върхове (обикновено заснежени), последвани от залени долини насечени от реките - преливащи в многоълниците на горите и различните ниви... мервам Дунав и усещам лекото „отпускане” показващо че се подготвя заход – и ето го и „дефилето”... картинката става все по ясна и близка... окото ми търси други познати ориентири а съзнанието си дава сметка че едва ли бих ги разпознал от този ъгъл – но въпреки всичко... решавам че съм видял Витоша например, а в последствие разбирам че Витоша всъщност е онова „малкото хълмче” почти отпред и леко вдясно... а отдолу вече са Божурище и Люлин... последвани почти веднага от Александър Невски - ясно различавам колите по Дондуков... знам че от другата страна ще видя дори и блока си след малко – поглеждам и ето, мервам стадиона (леле колко по-бързо минава всичко под теб когато си в самолета) ...подрусване, леко поклащане и ето че пистата вече „тича” под самолета – задържам дъх в очакване на „тъч-дауна” и се опитвам да отгатна от коя посока идва вятъра докато пилота „намества” самолета и го държи в правата линия пускайки реверса... Е – вече съм си у нас!!! Пооглеждам през прозорчето за някой познат от щъкащите около самолета и по перона хора, усмихвам се и вече знам че Сашко си търси удобно място от което да го видя като изляза в салона. Не бързам - казах ли че съм си у дома? ;)))